Международная научно-практическая конференция 13-14 марта 2012 г

ДЛЪЖНОСТТА „ТОВАРИЩ” НА БЪЛГАРСКИЯ ВОЕНEН МИНИСТЪР (1879-1890) – ФУНКЦИИ И ТИТУЛЯРИ На 5 юли 1879 г. лидерът на консерваторите Тодор Бурмов съставя първото българско правителство [Цураков 2001:11]. Свое самостоятелно място в него има Военното министерство. След назначаването на ген. Петър Паренсов [Ганчев 1937:14-38; Вълков 1971; Ангелова 2008:55] за министър е определен и неговия първи помощник – полк. Тимлер. Именно на длъжността помощник на военния министър, нейните прерогативи и личностите, заемали тази длъжност е посветен настоящия дискурс. На практика в историческите изследвания се засяга ролята на военните министри, а личността и дейността на помощниците им остават встрани и не намират полагащото им се място. Както посочихме, първият български военен министър ген. Паренсов назначава на тази длъжност своя добър приятел полк. Александър Тимлер. Длъжността не фигурира в действащите тогава „Временно одобрени общи основания по устройството и образуването на българската земска войска” от 14 май 1879 г. За тази цел той закрива съществуващата длъжност „инспектор на войската”, чийто права и задължения са твърде неясно определени и създава новата длъжност „товарищ на министъра”. Тази комбинация му позволява да не иска за длъжността нов кредит от Народното събрание, което предстои да се избере и свика, за да законодателствува и да гласува първия бъджет на Княжество България. За целта ген. Паренсов прави доклад до княз Александър І под №25/18 юли 1879 г. Въз основа на този доклад с Указ № 6 от същия ден се учредява длъжността „товарищ на военния министър”. Щом получава одобрението на княза и съгласието на полк. Тимлер ген. Паренсов разпорежда да се приготви и поднесе на княза за подписване указ за зачисляването на този офицер в редовете на българската войска и да бъде назначен на длъжността „товарищ на военния министър” (Указ № 6/30 юли 1879) [Вълков 1978:22]. Полк. Тимлер заема длъжността на 8 септември 1879 г. Александър Карлович Тимлер е роден в Русия. Завършва имперското военно училище и служи като юнкер по време на Кримската война (1853-1856). В периода 1865-1868 г. учи в Академията на Генералния щаб в Санкт-Петербург. Участва в Руско-турската война (1877/78 г). Официалното наименование на длъжността е „товарищ”, но на практика това според Веселин Методиеве главният секретар на министерството [Методиев 1999:63], а според нас заместник-военния министър. Това личи от факта, че на 8 септември 1879 г., когато Паренсов заминава за Русия, на негово място остава полк. Тимлер. Той е упълномощен в отсъствието на министъра да подписва всички официални документи. Тази негова функция е поставена на първо място и когато се определят правата и задълженията на „товарища” на военния министър. След завръщането на ген. Паренсов от Русия през ноември 1879 г. той подготвя и представя за утвърждаване от княз Александър І „Временно положение за правата и обязаностите на товарища на военния министър”. Българският княз с указ № 57 от 26 ноември с.г. утвърждава тези положения, а министърът на войната с приказ по военното министерство под № 99/7 дек. 1879 г. обявява тези права и задължения за сведения и ръководство по всички части и учреждения на войската. Ето и пълният текст на временните правила: „1. Товарищът на военният министър е най-близък изпълнител на разпорежданията на военният министър по управлението на войската в Княжеството и в случай на отсъствие на военния министър той застъпва мястото му. 2. Той се подчинява непосредствено на военния министър. 3. Докладва на военния министър книгите, които са постъпили на негово име и делата във Военното министерство, обявява неговите заповеди и присъства при личните доклади на началниците на отделните управления. 4. Във ведението на товарищът на Военний министър се намира Военното министерство, което се състои от три отделения: Строево, Инспекторско и Хозяйствено, затова на неговата обязаност лежи наблюдението за точното изпълнение предначертанията и разпорежданията на Военний министър и успешното движение на делата на Военното министерство. 5. По заповед на военния министър инспектира всички войски и учреждения към какъвто род оръжие и да принадлежат и каквото се окаже донася на военния министър. 6. В случай, ако при прегледът се окажат някакви безпорядъци или пропуски, в ущърб на хазната или интересите на службата, взема незабавно надлежните мерки за прекратяването им, като донася незабавно на военния министър. 7. Заповеди, обявени на войските от товарища от името на военния министър се изпълняват като приказите на самия военен министър. 8. Той има сношение от свое име с началниците на различните управления от военното и гражданското ведомство. 9. В дисциплинарно отношение Товарищът на Военния министър се ползва с права на началник на отдел към всичките войски в Княжеството, както и към личния състав на военното министерство.” [ДВ: № 17/15 дек. 1879]. Следователно, товарищът е подчинен единствено и само на военния министър, води преписката на министерството и фактически той ръководи централното управление на министерството. Този документ показва, че министърът ръководи цялостната военна дейност на държавата, а заместникът му – работата в министерството. Полковник Тимлер остава кратко на длъжността товарищ на военния министър. На 26 април 1880 г. той е уволнен от служба от новия военен министър ген. Казимир Ернрот. Повече от половин година ген. Ернрот не предлага за назначение нов свой помощник. Необходимостта от заместник го принуждава да излъчи кандидатура за товарищ. Изборът му се спира на тогавашния командир на Софийската първа дружина подп. П. Н. Попов. [ЦВА: 96-97; Русия 2008: 322]Назначението става с Указ № 114 от 8 октомври 1880 г. На практика подп. Попов служи при двама български военни министри – при ген. Ернрот и при ген. Владимир Крилов. През лятото на 1882 г. подп. Попов напуска България, след като се уволнява от българската армия и се завръща в Русия. Н а 21 юни 1882 г. България има нов военен министър – ген. Александър Каулбарс [Цураков 2001:29]. Известно време той също няма свой „товарищ”, като при отсъствие го замества един от офицерите за особени поръчения при Военното министерство, подполковникът от Генералния щаб Виктор Котелников. Това положение се запазва до 30 август 1882 г., когато за товарищ е назначен подполковникът от Генералния щаб на руската армия Редигер. Александър Редигер е роден на 31 декември 1853 г. в. Ориентира се към военното поприще. Учи във Финландския кадетски корпус, а от 1870 г. в Пажеския корпус. С военно звание прапоршик започва действителна военна служба в Лейбгвардейския Семьоновски полк (1872). Завършва Николаевската академия на Генералния щаб (1876). Участва в Руско-турската война 1877/78 г. След войната, преподава военна администрация в Николаевската академия (1878-1882). Командирован в Княжество България (1882-1883). Полковник от Българската армия (20 септ. 1882). Завежда стопанския отдел на Военното министерство. Военен полковник в руската армия от 20 март 1884 г. Назначен е канцеларията на Военното министерство (1884-1905). От 1884 г. е професор в Николаевската академия. Чете лекции по военна администрация и в Николаевското кавалерийско училище. Генерал-майор от 1893 г. На 20 юни 1905 г. е назначен за управляващ Военното министерство, а от 15 юли 1905 г. е военен министър на Русия. Уволнен през 1909 г. със звание генерал от пехотата. Член на Държавния съвет до 14 декември 1917 г. Напуска Санкт-Петербург и се заселва в с. Черевки, Полтавска губерния, а по-късно в гр. Переяслав и Севастопол. Автор на шест военно-теоретични труда. Неговите спомени са издадени през 1999 г. [Ангелова 2012; Вълков 1977:137] На именния ден на българския княз – 30 август, Редигер е произведен в чин полковник. Въпреки безупречната си работа той скоро е уволнен. Редигер напуска Княжеството във връзка с военната криза от 1883 г. Следващият военен министър генерал-майор княз Михаил Кантакузин постъпва на 10 април 1885 г. [Цураков 2001:44]. Той е последният руски генерал на длъжност български военен министър. Макар ген. Кантакузин да заварва министерството без товарищ, съзнаващ необходимостта от такава личност в управлението, той още на втория месец предлага за назначение на тази длъжност генералщабния полковник от руската армия Иван Веймарн. Иван Иванович Веймарн (8 март 1852 - 1917, Петербург) е от стар дворянски род, генерал от инфантерията. Завършва Николаевското кавалерийско училище и Николаевската генералщабна академия. Започва военна служба през 1869 г. Взема участие в Руско-турската война (1877/79 г.). От 1883 г. е полковник. През 1891-1896 г. е командир на 11 драгунски полк, от 1896 г. е генерал-лейтенант, началник щаб на пограничната стража. Награждаван с много ордени и медали – „Свети Станислав” І, ІІ и ІІІ ст.; „Свети Владимир” ІІІ и ІV ст.; „Света Анна” ІІ ст.; германския орден „Корона” ІІ ст.; българския орден „Свети Александър” ІІІ ст. Женен за Александра фон Веймарн, първата съпруга на брат му Петър Петрович фон Веймарн (1848-1912, генерал-майор). Последният, както и княз Кантакузин, заемат длъжностите си до 10 септември 1885 г., когато след обявяване на Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885) всички руски офицери на българска служба са отзовани и напускат пределите на страната. Веймарн е с „разбирания да проявява бързина, схватливост и точност” при носене на службата. В работата си е добросъвестен и дава своя принос в изнамирането и установяването на оная организация на армията, с която тя отива по-късно на бойното поле.На практика полк. Веймарн е и последният руски офицер, който заема длъжността „товарищ на военния министър”. Предвидената заплата по бюджета на военното министерство на длъжността „товарищ на военния министър” в периода 1879-1885 г., когато тя се заема от висши руски офицери е 19 200 лева годишно. Когато същата длъжност от началото на 1886 до края на 1889 г. се заема от български офицери, с чинове на капитани и майори, размерът на годишната заплата е 8 700 лв. Така в един малък период от 1879 до 1885 г. поста български военен министър и негов товарищ напускат редица висши руски офицери, доказали себе си на бойните полета, университетските катедри и край военните лагери в студ и зной. Отиват си не заради своята некомпетентност, а поради неурегулираните взаимоотношения между Русия и българския княз кой да притежава, да управлява и да използва за своите цели българската армия. Това съперничество с дипломатически привкус и интриги има негативни последици за руско-българските връзки и довежда до продължилата близо десет години политическа криза в Княжество България. Длъжността „товарищ на военния министър”, наричана вече през 1884-1885 г. и след това до края на съществуването й с българското име „другар на военния министър” след напускането на полк. Веймарн остава за известно време вакантна. Това се обуславя от обстоятелството, че обявената мобилизация при провъзгласяването на Съединението (1885) и последвалата Сръбско-българска война (1885) оставя на заден план въпроса за заемането на тази длъжност. След уреждането на тези задачи, първоначално е натоварен да изпълнява длъжността причисления към Генералния щаб ротмистър Анастас Бендерев. А настас Бендерев (1859-1946) завършва Николаевската военна академия в Русия. Началник на Военното училище в София (1885). Герой от Сръбско-българската война (1885). Сред организаторите на преврата срещу княз Александър І през 1886 г. От 1887 г. служи в руската императорска армия. Участник в Руско-японската война (1903-1905) и Първата световна война. Генерал-лейтенант. Завръща се в България през 1919 г. [Недев 1993:14, 33; Шалаверова 1977:47]. С Приказ №89/31 дек. 1885 г. Бендерев става титуляр на длъжността „другар на военния министър”. Тази длъжност той изпълнява до русофилския преврат на 9 август 1886 г. и детронирането на княз Александър І, в чийто преврат Бендерев играе главна роля. В акантното място на „другар на военния министър” е заето от способния български офицер кап. Стефан Паприков, отличил се по време на Сръбско-българската война (1885) като заемащ длъжността началник на Щаба на западния корпус. Стефан Паприков (1858-1920), е дипломат и политик, почетен флигеладютант на княз Фердинанд І. Началник на Военното училище (1887-1891). Военен министър (1899-1903). Дипломатически представител в Русия (1906-1908). Външен министър на България(1908-1910). Пълномощен министър в Русия (1910-1912). Депутат в ХVІІ ОНС. [Димитров 1985:169; Недев 1993:13, 31; Цураков 2001:77-78] На длъжността майор Паприков остава до края на 1887 г., когато е заместен на 23 септември с.г от тогавашния началник на Щаба на 5-та пехотна бригада майор Михаил Савов (1857-1928). М ихаил Савов е български офицер, генерал-лейтенант, два пъти военен министър (1891-1894 и 1903-1907). Помощник-главнокомандващ по време на Балканските войни (1912-1913). Смятан за един от виновниците за Междусъюзническата война (1913) и поражението на България в нея. Уволнен и съден от Държавен съд (1914). Живее във Франция, където е пълномощен министър на Царство България (1920-1923) и за Белгия (1922-1923). Умира в изгнание. [Димитров 1985:182; Недев 1993:14,51-52,56; Цураков 2001:64-65; Марков 2003:55-58; Станев 2003: 68-78] Година по-късно–в края на ноември 1888 г., майор Савов е освободен, тъй като става почетен флигеладютант на княз Фердинанд І. Н а 22 декември 1888 г. (Приказ № 700) тогавашния началник на строевото и инспекторското отделение при Министерството на войната майор Димитър Вълнаров е назначен да изпълнява временно и длъжността другар на военния министър. Димитър Вълнаров (1859-1924) след Освобождението (1878 г.) е адютант на 9-та дружина на Източнорумелийската милиция. Началник на Историческото топографско отделение в Министерство на войната. От 1907 г. генерал-майор в запаса. С указ № 9/23 януари 1890 г. се закрива длъжността другар на военния министър. Същевременно Военното министерство се преустройва, като се учредява Генерален щаб с 4 отделения - Строево, Инспекторско, Мобилизационно и Историческо. Длъжността „товарищ (другар) на военния министър” се заема последователно от осем души. Четирима от тях – полковниците Тимлер, Редигер, Веймарн и подп. Попов са руски офицери на българска служба. Четиримата българи – ротмистър Бендерев и майорите Паприков, Савов и Вълнаров са възпитаници на първия випуск на Софийското военно училище и на Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург. Благодарение на военните им знания, опит и административни умения те допринасят за изграждането и утвърждаването на българската армия като бойна сила и за успехите й във войните за национално обединение. Литература Ангелова, Р. Нова българска история. ВТ, 2008. Ангелова, Р. За Александър Редигер или за съдбата на един руски офицер в България. – История, 2012, бр. 1, под печат. Вълков, Г. Диалогът Паренсов-Батенберг. С., 1971. Вълков, Г. Руските учители на българското войнство. С., 1977. Вълков, Г. Военният аспект на българо-руските отношения (1877 – 1885). – Изследвания по българска история. Т. 3. Външната политика на България (1878 – 1944). С., 1978. Ганчев, Ал. Българската войска при първия военен министър ген. П. Паренсов. – Военноисторически сборник, 1937, кн. 30. Димитров, И. Съединението 1885. С., 1985. Държавен вестник. Марков, Г. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. С., 2003. Методиев, В. Министерският съвет в България. Началото 1879 – 1986. С., 1999. Недев, С. Командването на българската войска през войните за национално обединение. С., 1993. Русия и възстановяването на българската държавност (1878 – 1885). Сборник документи. С., 2008. Станев, Вл. Дипломатическата дейност на ген. Михаил Савов. – Минало, 2003, кн.1. Централен военен архив, ф.1, оп. 5, а.е. 6. Цураков, А. Правителствата на България 1879-2001. С., 2001. Шалаверова, М. Бендерев – интересна, противоречива личност. – Антени, 1977, кн. 35. Р. Ж. Ангелова доктор наук Республика Болгария

Похожие:

	Международная Научно-практическая конференция «v Международная конференция... Международная конференция посвященная проблемам общественных наук: Международная Научно-практическая конференция, г. Москва, 23 февраля...		Международная Научно-практическая конференция «v Международная конференция... Международная конференция посвященная проблемам общественных наук: Международная Научно-практическая конференция, г. Москва, 23 февраля...
	Научно-практическая конференция «проблемы развития предприятий и регионов» Международная заочная студенческая научно-практическая конференция: «Проблемы развития предприятий и регионов». Вязьма: филиал фгбоу...		Международная научно-практическая заочная конференция «перспективы... Международная ежегодная научно-практическая заочная конференция: «Перспективы развития информационных технологий», Вязьма: филиал...
	Xх І международная научно-практическая конференция для студентов,... Хі международная научно-практическая конференция для студентов, аспирантов и молодых ученых		Xх І і международная научно-практическая конференция для студентов,... Хіі международная научно-практическая конференция для студентов, аспирантов и молодых ученых
	Xх І і международная научно-практическая конференция для студентов,... Хіі международная научно-практическая конференция для студентов, аспирантов и молодых ученых		Xх І і международная научно-практическая конференция для студентов,... Хіі международная научно-практическая конференция для студентов, аспирантов и молодых ученых
	Восьмая международная научно-практическая конференция Криогенные... Восьмая международная научно-практическая конференция «Криогенные технологии и оборудование. Перспективы развития», посвящённая 300-летию...		Конкурс на лучшую научную работу студентов студенческие научные мероприятия... Международная студенческая научно-практическая конференция «Социально-экономические проблемы инновационного развития»
	Vi международная научно-практическая конференция Казахский Научно-исследовательский институт почвоведения и агрохимии им. У. У. Успанова		Международная научно-практическая интернет-конференция Цели, задачи и направления деятельности педагогического коллектива в 2012-2013 учебном году. Представление основных образовательных...
	Vi международная научно-практическая конференция «Современные проблемы... Научный журнал «Студенческий научный вестник России» секция Экономика и управление (Россия, Краснодар 30 марта 2013 г., срок заявок:...		Программа по формированию навыков безопасного поведения на дорогах... Международная научно-практическая конференция «Искусство и художественное образование в аспекте межкультурного взаимодействия», Казань,...
	Программа по формированию навыков безопасного поведения на дорогах... Международная научно-практическая конференция «Искусство и художественное образование в аспекте межкультурного взаимодействия», Казань,...		Международная научно-практическая конференция «xiv международная... «xiv международная конференция посвященная проблемам общественных и гуманитарных наук»